А някога училището възпитаваше...
Скоро ще има тактика за образование в учебно заведение. Новината се посреща спорно. Първите реакция показват терзанието, че документът ще натовари учителите с следващата доза административни условия. С цялостно съображение като се има поради, че след приемането на закона за предучилищно и учебно обучение учителството се снабди с куп нови отговорности. От друга страна се шири мнението, че учебното заведение се е отдръпнало от своята възпитателна функционалност.
Чета, че възпитателната тактика ще включва човешки полезности, по които има публичен консенсус. Това добре, само че съм любопитен за процедурата, по която ще бъдат възпитавани тези полезности. Защото всички часове, в това число тези за работа с класа ги напълнихме със наложителни тематики. Ефективното образование, естествено, не се реализира с час или два седмично. Възпитанието е ежедневна учителска активност. То е осъзнато и целеустремено държание и не се предписва със тактика. Става ми радостно като си показва по какъв начин учители възпитават по особено заложен логаритъм.
Започнах учителската си процедура в средата на 90-те години. Бях млад, нямах опит и изобщо не разполагах с справочник за образование. Въпреки това интуитивно усещах, че би трябвало да изучавам децата на просвета и човешки качества. Едни от първите неща, които съумях да ги науча бяха, че пред разпоредбите и класния всички са равни. Поощрявах ги да бъдат свободолюбиви, само че и да носят отговорност за постъпките си. Държах на общността, другарството, толерантността към непознатото мнение, почитание към персоналния избор. Все хрумвания, записани като гръмки упоритости в изготвящата се разпоредба. Тогава ми споделяха да не се натоварвам толкоз, тъй като никой не ми заплаща с цел да дисциплинирам. Аз пък не можех да си показва учителят само като теоретичен преподавател. За мен той с образец, дума, жест основава хора, гради характери, оформя персони. Така ме бяха научили моите учители.
Истината е, че в миналото образованието възпитаваше много сполучливо. Не правеше компромис с разпоредбите, държеше на дисциплината, наказваше строго и по опростена процедура, учеше на труд и всемирен качества. После пристигна криворазбраната либерализация и учебното заведение стартира да прави все по-големи отстъпки от своите възпитателни правила. Свиваха се отговорностите, разширяваха се правата, допускаше се все по-силно външно вмешателство от родители. Примерите изобилстват. Министерството стартира да разпорежда нелогични права от десетки отсъствия и изключителни поправителни сесии. Наказанията ставаха все по-леки, а процедурите по-тяхното налагане все по-тромави. Родителите започнаха да предявяват искания и да си поръчват оценки. Стана все по-трудно невъздържани възпитаници да бъдат отстранявани от час или да се оставят без оценка възпитаници, когато редовно отсъстват. Дисциплината се утежни, измамата стартира да измества трудолюбието.
Извеждането на възпитанието като втори учебен приоритет е като закъсняло смирение за неверната политика по либерализиране на учебното заведение. Остава да разберем до каква степен е съществено и откровено. Защото резултатът от тази възпитателна тактика би трябвало да бъде усетен от учениците, не от учителите. А това значи да бъдат ревизирани несъразмерните демократични връзки в учебно заведение, да се отупа от праха дисциплината, да се лимитират опциите за родителско вмешателство в образователния и възпитателния развой. В противоположен случай възпитателната тактика ще се трансформира в следващ принос към административната бумащина.
А до момента в който чакаме тактиката положителните учители ще не престават да възпитават със сърце и апостолски дух. В почитание, приемливост, отговорност, другарство, добрина, съгласие, дисциплинираност, усърдие. Както са го правили през последните две десетилетия без тактика и макар неправилната просветителна политика.
Автор: Иво Райнов, учител
Гимназия с преподаване на непознати езици „ Екзарх Йосиф I “ гр. Ловеч
Инфо: www.eratosten.wordpress.com
